Аз съм на 27 години, социално активен, имам отговорна професия, все по-усмихнат съм и имам физическо увреждане - нося очила от три годишен. Но обществото ни е устроено по такъв начин, че наличието на такъв проблем не ми създава почти никакви трудности в ежедневието. Никой не ме нарича „младеж с физическо увреждане”. А единствената разлика между мен и младежите, които имат друг тип физическо увреждане е, че на тях им трябва мъничко подкрепа, за да са социално активни, с отговорни професии и все по-усмихнати. Представям ви втората част на интервюто с Крис:

В: Разкажи ми за своето физическо увреждане
О: Моето физическо увреждане е ДЦП (детска церебрална парализа), което е в следствие на прекъснат нерв по време на раждането. Нямам възможност да си сгъвам краката в колената много, тъй като мускулите, които отговарят за това, са по-къси от колкото трябва.

В: Какви ограничения създава за теб това увреждане в ежедневието ти?
О: Ами аз от малък се старая да се интегрирам в обществото и се справям почти със всичко без чужда помощ. Но има някой неща - например не мога да вървя дълго защото се изморявам или да седя дълго прав, трябва да сядам на по-високи столове, не мога да пазя равновесие, като клекна трудно се изправям.

В: А можеш ли да ми разкажеш малко повече за това как от малък се стараеш да се интегрираш в обществото и да се справяш без чужда помощ? 
О: До 7 клас съм учил в специализирано училище за хора с увреждания, след това се преместих да уча в техникум със здравите деца. Всичките ми приятели са хора без увреждания, от малък съм сред тях и те ме приемат като 1 от тях. Правя същите неща като тях, карам колело, ходя на кино, играя футбол :) ходя на диско, ходя за риба и всичко останало което ти или здрав човек прави.

В: Ясно! Извинявай, ако някой въпроси ти се струват глупав, но аз наистина не знам много, асмятам, че така е с повечето хора.
О: Не напротив. Мисля че повече хора трябва се запознаят с такива хора и да им помогнат да правят същите неща като самите тях

В: Каза, че приятелите ти са хора без увреждания. А контактуваш ли с други младежи с увреждания?
О: Ами не много. Нямам много контакти с хора с подобни проблеми.

В: ОК. А защо и ти и аз контактуваме с много малко младежи с увреждания? Трудно им е да излизат или учат в специализирани училища или... ? Или просто ги отритваме без дори да забележим?
О: Ами на първо място те нямат възможност да излязат от домовете си поради недостъпна среда и второ - обществото ги отбягва, защото не са свикнали да са сред тях. Инициативите, свързани със социалното общуване, дават възможност на тези хора да се докоснат до едни нови светове и до природата.

В: Ти самият чувстваш ли се изолиран понякога и кога?
О: Случвало ми се е да срещам подигравката на хората. Например аз си вървя по тротоара и някой човек, като ме види, минава на отсрещния тротоар, за да ме заобиколи.

В: А понякога предлагат ли ти помощ, зяпат ли те?
О: Да, срещат се и хора, които искат да ми помогнат или ме разпитват, интересуват се с какво е заболяването ми и дали могат да бъдат с полезни. Все още има ДОБРИ хора в България.

В: А как трябва да реагират хората и трябва ли въобще да реагират?
О: Ами да. По-скоро не трябва да реагират все едно минава чудовище, а все едно минава съвсем обикновен човек. Не трябва да ни гледат като полезни изкопаеми.

В: Как може да помогнем на хората с увреждания?
О: На първо място трябва да помогнем на себе си като променим мисленето си. И след това на тях, като им създадем условия да се приобщят към обществото. Да не ги приемаме като различни от нас, а КАТО ЧАСТ ОТ НАС.

В: Смяташ ли, че младежите с физически увреждания могат да направят нещо, за да се интегрират по-добре в обществото?
О: Разбира се - стига да имат желание и да им дадем възможност. Нaпример да се борят за достъпна среда, добро образование, реализация, по-качествени помощни средства и здравеопазване.

В: А какво би казал на хората като мен, които не са общували достатъчно с младежи с физически увреждания, и малко се притесняват при контактуване с тях?
О: Опитай, няма какво да загубиш, само може да СПЕЧЕЛИШ.